Телефонът

В панелната тъмнина на неделната зимна нощ се раззвъня телефонът. С пронизващия си дзърррр-нен глас, събуди котки, хамстери и канарчета за 3 етажа нагоре и надолу. Неговата котка се разкрещя като да й носеха най-сладката и питателна храна, която тя бе виждала някога.

Разтърка очи и промълви „Ало?“, донякъде доволен че секна канския писък на домашния телефон. На отсрещната линия нямаше никого, само мълчание. Погледна дисплея на модерния домашен телефон и видя – търсеха го от вкъщи, при техните. След това, връзката прекъсна и му подари сигнал „свободен“.

Объркано върна телефона в гнездото му и се почеса по кръста. Отвори вратата на хладилника и примижа на ярката хладна светлина. Отпи от пълната бутилка домашно приготвен студен чай, обърса подмусташието и затръшна вратата на спалнята зад себес си. Самотният часовник на фурната в кухнята отсече: шест часа и пет минути. Котката вече мълчеше.

Беше сънувал глупости така или иначе, и лекото раздвижване му помогна, като че ли, да започне сънните си прилючения наново. Не успя да се върне на онзи плаж при онази колежка, която в живия живот ненавиждаше. И това го утеши. Обърна се надясно и прегърна другата възглавница. „Това е защото на нея трябва да й е топло, изобщо не защото на мен ми е студено.“  - оправда се той и грижовно зави възглавницата с одеалото.

Сънуваше една мелодия. Рязко, отдалечното ехо на тоновете подредени в блага нишка, тя се превърна в жива песен и придоби реалистичн измерения – чуваше мелодията с другото ухо, не затистнатото с възглавница. Огледа се и разпозна – телефонът звънеше в тониката на мелодията от съня му. Уцели такта и влезе на първо време, в разрешаване на съновната субдоминанта в тониката на телефона.

Притича до домашния телефон в кухнята и видя как на екранчето премигва номера на домашния у техните. Развълнувано вдигна, с избледняващата мелодия някъде зад тила му. Отсреща пак чу мълчание, след което затвориха. Червените електронни цифри на печката се сбръчкаха в пет часа и 1 минута. Почеса се по тила, беше уверен, че предният път като стана за телфона, беше по-късно...

Сънува топлата мекота на лампата над бюрото, миришеше на ароматна свещ, а малките колонки извираха Рахманинов, Вокализа. Отвореният прозорец пропусна песента на птичките в градинката пред блока, особеният мирис на люлак някака задушаващо нахлу в спалнята. Пролетта беше довела новото начало пред вратата на зимата.

Телефонът иззвъня, на малкото шарено екранче се изписа домашен номер, български, но не в София. Пак се почеса по кръста, разтърка очи и се огледа. Телефонът продължаваше да звъни и той го вдигна. Потъна в тишината на отсрещната страна. След много секунди сякаш тишината му отговори бодро: „Здравей, миличък! Какво ново?“, което беше чувал хиляди пъти, откакто се изнесе. Но не и напоследък.

Поговори с майчински нежния глас отсреща, похвали се за малките победи и се оплака от тривиалните пречки. Разделиха се с „До нови срещи!“.  Върна слушалката на домашния телефон в гнездото му и си легна.

Слънцето разпръскваше своята хладна утринна радост над планинте и оранжевите краски пълзяха надолу по панелните мастодонти. Люляците танцуваха под музиката на волния пролетен вятър. Беше 29 минути след 7. Котките, хамстерите и канарчетата в блока спяха. Погледна малкия домашен телефон в кухнята и видя номера, който последно се беше обадил - домашен номер, български, но не в София. Огледа се, почеса се по кръста и го набра.