Search This Blog

Tuesday, September 28, 2010

Съдружници

В началото приятелите бяха трима. На цвят те действително бяха сиви, въпреки че, от далеч изглеждаха ... с една дума – никакви. На форма поне бяха някакви и се различаваха: единият, този най-вдясно очевидно крещеше на часа, деня, месеца и годината. По тези земи го знаеха като Викащия. Сигурно освен във времето, той се чуваше и в пространството! До него кротко стоеше другият – един такъв, кротък, с празен поглед, стабилно стъпил префект въоръжен с тризъбец - Гледащия. Той понякога, от страх, имаше навика да затваря очи, да прибира тризъбеца и да изважда жълт щит във форма на триъгълник с предупредителна „!” вътре в него. И така, скован в страх стоеше и стискаше щита. Вляво от тях третият приятел показваше на другите двама от къде духа вятъра. Вятърът винаги духа от запад, и, по стечение на разположението им – към Показващия, Гледащия и Викащия.

Не след дълго, към тримата приятели се присламчи големият жълт чаршаф. Повлиян от вятъра, той също се вееше, като под най-горния слой разкриваше следващ. Сякаш Чаршафа беше безкраен в своите измерения и можеше да се „разлиства” докато навсякъде настъпи вечна тишина, докато възтържествува глобален мрак, докато вятърът спре да духа... И винаги жълт. Сякаш вграден в гражданската му позиция.

След (не)известно време дофтаса и един, уж много ерудиран. Ама ти го виждаш – един такъв зелен, с бяло около устата. И на всичкото отгоре, на ризата му - „М”. Той обясняваше, че идва от „Мъдрост”. Пикльо. Оказа се, че Пикльото е доста напред – има контакти и редовно, възползвайки се от Гледащия, „му изпадаше” нещо я за Викащия, я за разни други, още по-съмнителни типове. От време на време идваше един, май Показващия, който се криеше за кратко при тях. С Пикльото бяха близки „сътрудници”. Та, той се обаждаше най-често, и се опитваше да разсейва другите приятели от кротките им монотонни занимания – показване на посоката на вятъра, втренчено гледане с тризъбец , крещене (вероятно) към континуума.

И после дойте и гадния „тийнейджър”. Тоя пък, с едни слушалки, ама големи. Поне рядко се обаждаше. И другите му викаха „Тийнейджъра”. Той редовно си се възползваше от връзките на Пикльото и си се „снабдяваше” с разни неща. Пъпчивият кротко седеше до Пикльото, и дори не се поклащаше, подрусваше или тактуваше в ритъм с какафонията в ушите му. За щастие, само той си я чуваше.

Накрая дойде Предпазващия. Той открито заяви и едва ли не се закле да пази всички приятели от евентуални „неприятности”. На пръв поглед – безкористно. Какво костваше това на всички, само той си знае. Понякога, зад гърба му, другите го наричаха с красноречивото „Капута”. Това хвърляше повече светлина върху тях самите, от колкото имаше отношение към съществуването на Предпазващия.

Един хубав ден (беше 26 септември, сигурно през 2010 г.), към основните 3-ма и навлеците се присъедини още един. Никой не го видя. Той наричаше себе си Вездесъщия и никой така и не заподозря, че той е при тях. Кой знае, може да е бил там дори преди Викащия, Гледащия и Показващия. Той бе скроен от власт, във вътрешността – воля, извезан с решителност. Вездесъщия изчакваше с подобаващото му търпение. И един ден направи така, че тримата приятели се разболяха и един по един – зачезнаха.

Чаршафа събра пластовете и замина в неизвестна посока, попил добре Западния вятър. Пикльото го зарязаха всичките му контакти, защото Гледащия спря да гледа и извади щита. Викащия замлъкна, а Показващия падна болен с неизлечима „червена треска”. Тийнейджъра не разбра какво се случва, изпит от слушалките си, а Капута се сви и тихо, тайно, без да казва на никой – спря да Предпазва от неприятностите.

Вездесъщото решение бе необяснимо за всички. Пряко засегнатите останаха в неведение до момента на тяхното прераждане. Същото сполетя и другите. Компютърът просто отказа, и лека-полека се срина. Тяхното идване към новия същ живот се състоя на 27 септември, когато целият Windows 7 x64 бе преинсталиран, а самите те – въведени в своето съществуване тук и сега отново.







В Ролите:
 
Времето:  (Windows 7 Time & Date)

Викащия: (Windows 7 Volume Control)

Гледащия: (Windows 7 Network Indicator)

Показващия: (Windows 7 Action Center)


Чаршафа: (Stikies)


Пикльото: (uTorrent)

Тийнейджъра: (Winamp)
Предпазващия: (Avira Anti virus)


Вездесъщия: (still in the search)

Friday, September 17, 2010

Оцветителите в сока

Оцветителите в сока
Силно се бунтуват
Захарта в потока
Няма да ревнува

Лазерни картини
С пушека играят
Мозъчни сечения
В ъгъла си траят

Каменна стомана
На облак се отваря
Тихо без билети
Приказка разправя

Силно мускула тупти
На празен оборот се мъчи
По черните клавиши
В кръг направо тъпчи

Friday, September 3, 2010

Диригентът

Днес видях един диригент. Той беше в стихията си и щрихираше невероятни образи с ръцете си. От там, където седях не чувах музиката, но със сигурност беше нещо живо, allegro, може би на някой от романтиците. Комбинирана с ярките цветове на есента, издухани до оживяващ контраст от септемрийския вятър, картинката звучеше като нещо на Сюра, с условни контури, същевременно, кристално-ясна.

Завъртя няколко завършващи орнамента, като че елегантно намигна на дама. Хем я привика към себе си, насочи я леко в страни, след което я подкани да се отдръпне назад. Тя се подчини със загадъчна усмивка и не спря да се извива под движенията на ръцете му, без да откъсва очи от него. Диригентът, унесен в своя танц продължи да се захласва по звуците – трудно бе да усетиш дали той води музиката или тя него.

В следващия момент се усетих, че това е един от съседната сграда, който помага на друг да изманеврира Корса-та между големия жълт микробус на Speedy на аварийки и някакво Aуди спряло върху синьото поле, ама накриво.

Wednesday, September 1, 2010

Къде ми е зарядното?

В днешно време повече от всякога кръговрата на ежедневието ни се натяква от всичко, което ни свързва с него. Преди малко заредих запалката с газ, в момента зареждам телефона, а най-късно утре трябва да заредя с гориво. Надявам се до ден-два, от работата да заредят и банковата ми сметка, а пък аз след малко ще легна да се дозаредя за утрешния работен ден (иначе вече похапнах). И не след дълго – всичко от начало. И то защо? За да можем да продължим...натам на където сме тръгнали.

А каква е алтернативата? Свършва запалката - купуваш си друга, заредена. Ама, свършва батерията на телефона – купуваш телефон? Купуваш батерия? Свършва горивото на колата – взимаш друга, заредена до горе кола? Свършва твоето гориво – сменяме те с ново „ти” – добре отпочинало, нахранено и напоено?

Зареждането печели време на заредения обект. То му помага да просъществува във времето достатъчно дълго, щото то, съществуването, да има по-значим смисъл. То става по-силна алтернатива пред смяната с нов когато зареждания обект носи в себе си висока стойност (запалка спрямо кола - 0:1).

А какво правим с теб? Какво зарежда теб? След като си бил зареден, обещаваш ли че ще изпълниш тази значима функция, заради която си бил зареден? (Щото колата обеща и го направи...) Или ти просто си зареждаш, после се разреждаш и само следиш до къде ти е батерията? Пък тя винаги, някак, наполовина празна. И ти си един такъв, рядък...пак трябва да ядеш, да пиеш, да легнеш да починеш, че нещо си изтощен.
А пък това, твойто зареждане, то също не е безплатно, знаиш. Така че, другия път като поспреш да заредиш, замисли се защо го правиш.

И ми пиши като разбереш, мамка му! Пак тук.