Софийска прелест 2022

Ден във София, през пролетта

На обектива през огледалата,

В полета на самотата,

През оковите на радостта:

Голфове търкалят гуми зимни,

Отгоре им - кули, куполи интимни;

Дорийски тез колони май са, брат,

На тоз от полиграфия комбинат;

Транспорт ли бе, да го опишеш,

Само да внимаваш, като дишаш;

Куполи, камбани святи,

Звън на празници премятат;

Двама те във София се припознават;

Често тон за свята песен дават;

А пък той, Университетът, в парламента взира,

Дали не бива паламентът там очи да впива?

Жълти плочки, тухли и павета много,

Защо към тях не се отнасяме тъй строго?

Зее си народното събрание, към цар-освободителя,

Гордо яхнал кон, дали пък не е поробителят;

Във сърцерто на града - Париж,

Там - или спиш, или гориш;

На руска църква, купол е надвиснал,

А пък руският на града отдавна май е писнал;

Имаме си ний лалета жълти,

Полиция ги пази, мулти-култи;

Обсерватория ги гледа, мОре,

Надолу гледаме, а не - нагоре;

Спретната картинка с вишни,

Спомени навява, лишни;

Самолет прелита над града,

Добре сте си дошли, рода!

Паметници, джипове, чимшир,

Кога ще стане най-накрая мир?

Ъгъл, знаци и пътека,

Все така е, връзката е мека;

Надолу в спомени търкалям се,

В настоящето - събарям се;

Пътнически самолет пикира,

Само тук да не паркира!

Риби стискам, силно, за врата,

на Вапцаров зад гърба;

Клони, джамове и дървеса,

Защо не си подраскаме под тази дограма?

Поглед, укорителен е вперил,

Знаеш ли къде и какво не е намерил?

Във този по планиране урок,

Да си плешив не е порок;

Тука нощем броди трафикант,

Сигурно не ляга в изоставения си трабант.

Тази архитектурна грамада

Дори встрани си има фасада;

През клоните провря се самолет,

Вече искам сладолед;

Тез боклуци родът ни не ще преодолее,

Ха дано поне и пилето ги надживее;

Гранд хотел, и планина, и сграда,

А преди години тук си имаше ограда;

Банка, час и знаме даже,

Някой иска нещо да ми каже;

Давай, със предимство е колата,

Напред, към на кака София зърната;

Соц-чудовищата строил е Гошо,

Пък царските павета гледали са лошо;

Тук - галерия и лампи - спомен,

Бил си е дворец на царя, той огромен;

Почва трябва, да се зеленее,

И всичко, което може, почва да вирее;

Хотел, Европа, монумент,

Какъв ще бъде новият ивент?

Лалета гледат чудно,

Майките с децата мудно;

Пръскалото на младостта

Във Младост дебне старостта;

Фонтанът пръска си комети,

аман от тези самолети!

Безгрижна, сластна, във вода,

Така си спомням младостта;

Последен самолет захожда, каца,

От тука има автобус за Враца;

Сред корони купол се промъква,

Пък гиздавите клони се изтъкват;

Камбанен звън, във желязото оттеква;

Отсам оградата е моят вопъл, секва;

Огради с орнаменти пазят мен,

От себе ми се струва, всеки ден;

Наистина, последно тоя път,

Време е да се

прибираме

от детски

кът.

Телефонът

В панелната тъмнина на неделната зимна нощ се раззвъня телефонът. С пронизващия си дзърррр-нен глас, събуди котки, хамстери и канарчета за 3 етажа нагоре и надолу. Неговата котка се разкрещя като да й носеха най-сладката и питателна храна, която тя бе виждала някога.

Разтърка очи и промълви „Ало?“, донякъде доволен че секна канския писък на домашния телефон. На отсрещната линия нямаше никого, само мълчание. Погледна дисплея на модерния домашен телефон и видя – търсеха го от вкъщи, при техните. След това, връзката прекъсна и му подари сигнал „свободен“.

Объркано върна телефона в гнездото му и се почеса по кръста. Отвори вратата на хладилника и примижа на ярката хладна светлина. Отпи от пълната бутилка домашно приготвен студен чай, обърса подмусташието и затръшна вратата на спалнята зад себес си. Самотният часовник на фурната в кухнята отсече: шест часа и пет минути. Котката вече мълчеше.

Беше сънувал глупости така или иначе, и лекото раздвижване му помогна, като че ли, да започне сънните си прилючения наново. Не успя да се върне на онзи плаж при онази колежка, която в живия живот ненавиждаше. И това го утеши. Обърна се надясно и прегърна другата възглавница. „Това е защото на нея трябва да й е топло, изобщо не защото на мен ми е студено.“  - оправда се той и грижовно зави възглавницата с одеалото.

Сънуваше една мелодия. Рязко, отдалечното ехо на тоновете подредени в блага нишка, тя се превърна в жива песен и придоби реалистичн измерения – чуваше мелодията с другото ухо, не затистнатото с възглавница. Огледа се и разпозна – телефонът звънеше в тониката на мелодията от съня му. Уцели такта и влезе на първо време, в разрешаване на съновната субдоминанта в тониката на телефона.

Притича до домашния телефон в кухнята и видя как на екранчето премигва номера на домашния у техните. Развълнувано вдигна, с избледняващата мелодия някъде зад тила му. Отсреща пак чу мълчание, след което затвориха. Червените електронни цифри на печката се сбръчкаха в пет часа и 1 минута. Почеса се по тила, беше уверен, че предният път като стана за телфона, беше по-късно...

Сънува топлата мекота на лампата над бюрото, миришеше на ароматна свещ, а малките колонки извираха Рахманинов, Вокализа. Отвореният прозорец пропусна песента на птичките в градинката пред блока, особеният мирис на люлак някака задушаващо нахлу в спалнята. Пролетта беше довела новото начало пред вратата на зимата.

Телефонът иззвъня, на малкото шарено екранче се изписа домашен номер, български, но не в София. Пак се почеса по кръста, разтърка очи и се огледа. Телефонът продължаваше да звъни и той го вдигна. Потъна в тишината на отсрещната страна. След много секунди сякаш тишината му отговори бодро: „Здравей, миличък! Какво ново?“, което беше чувал хиляди пъти, откакто се изнесе. Но не и напоследък.

Поговори с майчински нежния глас отсреща, похвали се за малките победи и се оплака от тривиалните пречки. Разделиха се с „До нови срещи!“.  Върна слушалката на домашния телефон в гнездото му и си легна.

Слънцето разпръскваше своята хладна утринна радост над планинте и оранжевите краски пълзяха надолу по панелните мастодонти. Люляците танцуваха под музиката на волния пролетен вятър. Беше 29 минути след 7. Котките, хамстерите и канарчетата в блока спяха. Погледна малкия домашен телефон в кухнята и видя номера, който последно се беше обадил - домашен номер, български, но не в София. Огледа се, почеса се по кръста и го набра.

Майка ти

Майка ти...се справя,

Майка ти – оправя

Майка ти играе

МАкедонско и ридае

Ти, обичаш Старопрамен

Носи те обратно, там и мен

Липсва ти Градина.

И останалото дет го има

Комфорт ти носи и те разстрива

Баста се джа, Рамацоти се напива

Търсиш се къде си,

Няма лошо, слагаме завеси

Имаше я Веси, ти къде си?

Няма страшно, тъпата шега,

Помисли да се обеси,

Няма, не наистина, сега?

Еко Джулиет Сиера

Вятър лъха, спомени се бият,

Утайка с уиски там се вият...

Що съдба така ни отреди

Те гледам през визьор, както звезди.

Много интересно

Хуабавото мне е лесно

Искам да съм с тебе, много е горещо

Важно, силно някак те усещам

Не знам, път до тебе ще ли аз намеря,

За мен си Еко Джулиет Сиера

Не съм наясно, има ли със тебе Ванко,

Дали ще станеш мойто Танго...

Мойто, много те целувам,

Тъпо грешно е, аз зная,

В снищатата аз върлувам.

Кога ще дойде края...

Tu Prima* (Първата ти)

Първата ти страст,

Първата забрава,

Първата „Ма Власт“,

Първата остава...

Прима не е M-Tel,

Прима е за всеки.

Прима е картел -

Моя е вовеки

Ту - напред метери

Ту назад - кратери

Ту-154

Стига, нямам battery.

Първа братовчедка

Някому съседка

Tu Prima във беседка

В старата касетка

Втора цедка...

*От испански - братовчедка ти

Мачкай, Гришо, мачкай!

Колкото и да се гордея с „нащо момче“ Григор Димитров „Гришо“ от Хасково и с неговите постижения срещу Анди Мъри, реакцията на моя Newsfeed във Facebook е повече от комплексарска и извън контрол. Факт е, че от тенис разбирам малко, и още по-малко се интересувам. Въпреки това, начинът, по който човек или група от хора изживяват и се справят с победа или загуба в каквато и да е надпревара говори бистро за неговия или техния характер. Особено когато те не са пряко замесени в нея битка.

Photo credit: Wimbledon's Facebook page.

Безконтролното споделяне на привидно яростни снимки на Димитров след вероятна победа в сет или просто взимане на трудна точка е първият сигнал за опиянението от чуждия успех, който идентифицираме с наш. Почти съм сигурен, че никой от присъстващите в моя Newsfeed с нищо не е допринесъл реално за успехите на корта на Димитров, но родителската гордост струи във всички посоки.

Нещо повече – Димитров побеждава Мъри не на Спортна София или в НСА. Дори не във Франция, Щатите, или в далечна Австралия. Допълнителната горчива лъжица за британците произлиза от факта, че „нащо момче“ побеждава „тяхното момче“ на негов собствен терен, у тях му. Пред майка му. Съвсем като да го напсуваш на родния му език.

Особено удоволствие достави на някои мои приятели във Facebook снимката, уловила спортното разочарование по лицата на кралското семейство – Уилям и Кейт, свидетели на мача, в края на който обрано и спортсменски аплодираха победителя. Тази снимка, заедно с коментарите под нея едва ли не отмъстиха на Англия за историческите несгоди, които е причинила на изстрадалия български род. Видяхте ли, гадни империалисти и т.н. Велика сила? Нащо момче Гришо от Хасково напердаши ващо момче Анди от Глазгоу. Нека ви!

Всичко това, комбинирано с явно традиционния спортен лозунг, особено що се отнася до битка от национален характер,  „Мачкай (Гришо, Цвети, Матей, Бербо, Кобра, и т.н.), Мачкай!“ показва още по-ясно психическата слабост и лабилност на българския характер в това отношение. „Мачкането“ чисто езиково означава колосално физическото превъзходство, например на слона над мравката. Сякаш спортните успехи на даден атлет се превръщат в проявление на собствените ни националистически амбиции за господство над другите, тези, които са ни навредили, по-слабите, различните.

Ако страстта, вложена в спортните успехи на „нашенци“ можеше да се канализира към собствения ни подем, или неща, които имат по-голямо реално значение за националното ни самосъзнание, колективна гордост или имиджа ни пред света, България вероятно щеше да бъде една много по-цивилизована и развита страна, с адекватно управление, успели, заможни, образовани граждани, понасящи победите и загубите в атлетиката спорсменски, вместо със животинска бяс.

Photo credit: Wimbledon's Facebook page.

Иначе, браво „Гришо“, ти си още една, поне основателна причина, гражданите на Обединеното кралство да странят от „нашенци“.

Нашенци – наздраве за успеха! :)

Жалба/сигнал до Съвета по електронни медии на РБ

До: Съвета по електронни медии

Уважаеми членове на СЕМ,

В качеството си на свободен гражданин на Република България, част от Европейския съюз, желая да изкажа искреното си възмущение и шок от излъченото от Нова Телевизия предаване „Часът на Милен Цветков” на 03 октомври 2012 между 16:00 и 17:00. Определям като неприемливо следното:

1) Оповестяването на лична информация, отнасяща се до жертвата на предполагаемо самоубийство – имена, месторабота, семейно положение, и т.н.;

2) Споделянето на снимки на жертвата от неин профил в социална мрежа, без скриване на лица;

3) Показване на нецензурирани снимки от мястото на злополуката, които би трябвало да са класифицирани за разследването, както и да бъдат цензурирани;

Намирам извършеното от Нова Телевизия за погазване на основни човешки достойнства, абсолютна липса на такт и емпатия по отношение семейството и близките на жертвата, и в разрез с всякаква етика.

Искрено се надявам, че вие, като компетентен орган, регулиращ дейността на електронните медии в Република България, ще вземете отношение по въпроса и ще предприемете мерки в защита на жертвите и тяхното достойнство, както и в защита на потребителите на така-наречените медии в България.

С уважение,