Жалба/сигнал до Съвета по електронни медии на РБ

До: Съвета по електронни медии

Уважаеми членове на СЕМ,

В качеството си на свободен гражданин на Република България, част от Европейския съюз, желая да изкажа искреното си възмущение и шок от излъченото от Нова Телевизия предаване „Часът на Милен Цветков” на 03 октомври 2012 между 16:00 и 17:00. Определям като неприемливо следното:

1) Оповестяването на лична информация, отнасяща се до жертвата на предполагаемо самоубийство – имена, месторабота, семейно положение, и т.н.;

2) Споделянето на снимки на жертвата от неин профил в социална мрежа, без скриване на лица;

3) Показване на нецензурирани снимки от мястото на злополуката, които би трябвало да са класифицирани за разследването, както и да бъдат цензурирани;

Намирам извършеното от Нова Телевизия за погазване на основни човешки достойнства, абсолютна липса на такт и емпатия по отношение семейството и близките на жертвата, и в разрез с всякаква етика.

Искрено се надявам, че вие, като компетентен орган, регулиращ дейността на електронните медии в Република България, ще вземете отношение по въпроса и ще предприемете мерки в защита на жертвите и тяхното достойнство, както и в защита на потребителите на така-наречените медии в България.

С уважение,

По следите на Уелман, Уел

Уелман е действителен. Той съсществува във физическия свят, може да бъде видян, чут, дори помирисан. Познавам хора, които са се докосвали до него. Тези хора познават други хора, които са били у тях. У едно от висчките му „у тях“.

Уелман живее тук. Сега. Преди време живееше там, а после ще живее на друго място. Сега, тогава, никъде, навсякъде.

Уелман минава през очертаните от човека и социума граници както вятърът минава през дървена ограда. Създава един звук, който не можеш да сбъркаш. Нито да изтриеш от съзнанието си.

Уелман усеща света по един друг начин. Той общува с 4-те (ако щеш) основни елементи, които, комбинирани, очертават теб, мен, другите около нас, случващото се вътре в нас. Сякаш усеща тези елементи в триизмерна дълбочина и ги възприема съвсем не като плоските стилизации, които ние обсъждаме пияни.

Уелман е свързан с вселенското съзнание. Той е като проникновението, което се появява когато най-малко очакваш, и също така си тръгва. Само че си допива преди това. И след това осъзнаваш, че е бил тук...а ти не си повярвал.

Уелман носи доброто. Енергия от онзи вид положителни такива, комуто не им трябва отрицателна, за да са симетрично балансирани. Сякаш, пряко законите на физиката – носи огъня на надеждата, благата вест, почти ти вдъхва вяра. Вярата в доброто и бъдещето. Изгражда мост, пряк като тези между теб и луната когато черното те хване за глезена и те потопи към себе си. И се опита да те удави. В някоя европейска река.

  

Уелман знае къде и кога да се появи, в точния момент, щото ти да усетиш светлината от безкрая и да се увериш, че, да. Всичко ще е наред. Така трябва да е и така е. И така ще бъде.

Чао. 

Oh the lighter

Is so much brighter

At daylight

In a fortnight

Because if you are

Even at least bizarre

Above the clouds

Lay the mounds

Of giants

Да пишеш като Деян Енев

На 30-ти декември по странно стечение на обстоятелствата избягах по-рано от работа и пред мен изникна проблема да паркирам, ако може безплатно, някъде около нас. След 20 минути и 3 цигари безплодие реших да спра на „Синя зона” и да изпратя SMS. Голяма работа, това са други 4-5 цигари.

Свободно място имаше пред книжарница „Пингвините”, която от средата на миналата година се беше преместила досами ъгъла на „Искър” и „Веслец”. Влязох, примамен от плаката за „Физика на тъгата” на Геогри Господинов, за която четох в „Дневник” много противоречиви коментари.

Вляво от вратата учтиво кимна книжарят – гологлав, приветлив и познат – две от три неща, които се радваш да завариш в какъвто и да е магазин. При две от три, третото няма значение.

Веднага забелязах книгата на Господинов, отидох и я вдигнах. Тежко издание с изненадващо, почти разочароващо много страници. В същия момент забелязах снимка на „Бачо Киро” от към кръстовището с „Искър” (съседната пряка) с изглед към „Дондуков”. Думите „Деян Енев” сякаш бяха поникнали от релсите на трамвая като минзухари, а средната релса (по-тясна и изоставена от поне 15 години) свършваше точно върху „Е” от Деян. Да, преди време повечето от трамваите в София бяха „теснолинейни”.

Деян – съвременно име за традиционен писател, замислих се аз. В следващия момент включих – на добър приятел баща му. Прехвърлих набързо всичко, което съм чел на Деян Енев. Почти всичко. Дори преди негов разказ да се падне на матурата по-миналата година. Щото съм хипстър-късметлия.

Прилежно подадох 14-те лева на книжаря (взех и двете книги) и гордо излязох от книжарницата. Бързах, защото след час-два имах среща със сина му за „по-бира”. От онея бири, за които се шегуваме, че после миришем на шах.

Със сина му се чухме един час по-късно, при което (любим паразит на друг добър приятел) не се сдържах и тържествено, ама със „съспенс” споделих какво чета. В последствие разбрах (на третия ход на шахматната дъска), че и той от своя страна се е похвалил на баща си. Стана ми хубаво. Сетих се за човешките отношения, в които си даваш сметка, че някой някъде се усмихва вследствие твоите действия.

Книгата захапах заедно с първата цигара, която захапах вкъщи. Очаквах да ме сполетят мисли и чудения колко различен е светът и колко чудна е България към днешно време. Оказах се прав, особено към края на сборника.

В новата година престъпих горд с три неща: намерих паркомясто, прочетох книга, и в магазина ме посрещнаха като свой. И с благодарност за изминалата.

П.П. Сега тябва и Господинов да изчета.